Събуждам се с непрекъснато ръчкане от сина ми, който
е на четири, след което хуквам за гърнето
на дъщеря ми, която пък е на две. Но се
забавлявам, направо е супер.
Не мърдам
от вкъщи без ключовете, телефона и
всичко останало, което тъпча по джобовете
- мразя да нося чанта.
Умирам от срам, когато видя как някои хора си изхвърлят боклуците
на улицата с непоклатимо спокойствие.
Срамувам се и от българите, които ходят
в чужбина само за да правят бързи пари
и да се държат като простаци.
Всичко тръгна оттам,
че непрекъснато си мислех дали аз съм
крив, или хората около мен не са в ред.
Пренебрежението е навсякъде - висок
съм метър и деветдесет, а постоянно се
отнасят с мен така, сякаш съм част от
екстериора. Все едно София е създадена
специално за тези кретени - ще ме
стъпчат, без да им мигне окото.
Не ми се занимаваше
с карикатури, но те лека-полека се
натрупаха. Исках да покажа нещата, които
ме дразнят, а в писането не съм много
добър.
Започнах да ги качвам във
фейсбук и като за начало ме лайкваха
само приятели. Чаках феновете ми да
стигнат 1000 и тогава щях да си направя
сайт, където да продавам рисунките си,
ама къде ти - от 200 нататък стана страшно.
След две седмици стигнаха 10 000, а сайта
така и не стартирах.
Дразни ме агресивността
в анимацията и комиксите днес - то са
едни роботи, битки, ножове и мечове.
Според мен филмчетата малко се изчекнаха,
липсва им фантазия и наивност - като в
Приказки под шипковия храст например.
Винаги вадя молива
срещу кучкарите. Особено си личат
онези, които явно нямат деца и семейство
- на тях не им пука за никого. Веднъж
водех сина ми на детска градина и налетях
на някаква лелка с болонка, която небрежно
се изтропа на тротоара. „Няма ли да го
почистите?", питам я, а тя отговаря: „Вие
видяхте ли лайното?". „Какво има да му
гледам?", започвам да се ядосвам, а
лелката ме разби: „Ми малко е, кво толкова
ви пречи?"
С гумичката бих изтрил боклуците и едно е сигурно - ще падне
голямо триене.
Беше голяма идиотщина,
когато почистваха София за един ден. Тогава се разхождах
със сина ми, пуснах го да си играе, а аз
тръгнах да събирам отпадъци. И гледам
реакции - бяхме трима човека, но по
балконите имаше сума ти зяпачи - седят
и гледат, все едно са на първия ред в
киното. А после всеки вика: „Ебати, колко
е мръсно".
Виждам герба на София с нож и вилица отстрани, вместо с лаврови
клонки. Или пък просто като няколко
циментови плочки с мънички фуги трева
между тях.
На града най-много му
отива сивото, ако трябва да избера
символичен цвят. Нека погледнем реално
- София няма с кой знае какво да се
похвали. Чисто исторически - да, но ако
ти дойде някой на гости, какво толкова
ще му покажеш?
Идеалната вечер е вкъщи, със семейството и приятелите ми.
Не танцувам за нищо
на света - няма такова дърво като мен
(смее се). Едно време, като обикаляхме
заведенията с компания, винаги аз карах
колата. Не пиех, само подпирах стените
на клубовете.
Падам си по движението
и спорта. Обичам планините и да пътувам
с децата, но времената станаха тегави.
Преди се катерех, но сега съм доста тежък
и, за съжаление, от три-четири години не
съм се занимавал с алпинизъм.
Дойде ми до гуша от това, че тук промените пълзят толкова
бавно. Често имам желание да си вдигна
семейството и да се махна. Колкото и да
ми разтягат локуми, че ще се оправим,
според мен в последните двайсет години
тук не се е случило нищо особено.
България
ще стане уникална, ако поеме в някаква
смислена посока. Например да се превърне
изцяло в зелена държава с био земеделие,
възобновяеми енергоизточници и еко
университети на световно ниво. Само не
ми говорете, че трябва отново да станем
аграрна страна - това са глупости на
търкалета.
Под леглото ми има алпийски инвентар, въжета, дрехи и
играчки.
Майка ми често ми казва: „Прибирай си нещата, писна ми да вървя
след вас! Същия си като баща ти!".
Скачам на бой, когато съм с колата - яхвам метлата още на
първия светофар. Вбесяват ме лимузинестите
келеши, които дори и да карат в насрещното,
пак ще ти мигат с фаровете и ще махат с
ръка да се разкараш от пътя им.
Бих
убил за едно кръгче в орбита около
Земята.
Никога не си позволявам
да обиждам хората безпричинно. Но ако
имам основание, хич не се и замислям.
Отнасям
плувката, докато пробвам да приспя
децата.
ФИЛМИТЕ
Най-любим ми е Кунг-фу
Панда, гледал съм го над двайсет пъти.
Последно видях Катарзис с Уилям Дефоу и Робърт Редфорд.
Най-големият актьор
за мен е Чарли Чаплин, а от българските
- Христо Гърбов.
Харесвам режисьори
като Куентин Тарантино и Питър Джаксън.
Много се смях на Всемогъщият Брус с Джим Кери и
сериала Големият взрив.
Нямам търпение за Хобитът на Джаксън.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам лек джаз, като Пат Матини например.
Никога няма да ми
омръзнат Тото.
Най-добрият концерт,
на които бях, е този на Инкогнито,
когато пристигнаха за пръв път у нас.
Но най-съжалявам, че пропуснах ЕйСи/ДиСи.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Тютюн на Димитър Димов.
Сега
чета Йордан Йовков и Елин Пелин -
описват едни съвсем други българи,
коренно различни от днешните.
Случайно открих Забравените от небето (изд. Хермес)
на Екатерина Томова - сборник с разкази
за столетници от Родопите. Невероятна
е, такова нещо не бях чел досега.
Най-добре пише Орсън
Скот Кард - няма разказвач като него.
Първата самостоятелна изложба на Явор Попов е на тазгодишния ON! Fest 4G, който започва днес (16 септември) в Интер Експо Център и ще продължи до 18 септември (неделя). Карикатурите му от Ръководство за употреба на София са ето тук
Фотография Васил Танев
Коментари